South East Asia или дотам и обратно

Публикувано за пръв път в bgtoronto.com

http://bgtoronto.com/forum/viewtopic.php?t=2769

Лето господне 2004-о. Наканихме се и ний да видим туризъм. Аз собствено дотогава бях ходил веднъж на пионерски лагер в ГДР, което изчерпваше задграничния ми опит. Дет' се вика по-добре късно, отколкото никога.
Сбрахме се значи следната силна група - Мама Кенга, братчед и , жена му, двете му щерки-тинейджърки, моя милост и един бизнесмен от Търговище. Пътуването – Истанбул-Дубай-Хонг Конг-Банкок-Сингапур-Куала Лумпур и обратно. До Истанбул бизнесмена от Търговище обеща да осигури бус, което се случи 1 ден преди да тръгнем, по причина че по организацията бяхме аз и братчеда на МК, хора очевидно ненадеждни и завеяни. Също бяхме обязани да осигурим хотелите в Хонг Конг и Банкок, което свършихме по интернет, през най-съмнителни сайтове без обратна връзка или такава в Австралия. Самолетни билети Банкок-Сингапур и Куала Лумпур-Банкок намерихме по 50 (петдесет) $ на калпак от AirAsia.com без да сме чували за low-cost компании и тям подобни.
Първа серия от пътешествието включваше трансфер на щерката (8 месечна тогава) с все колички, столчета, легълца, дюшечета, памперси и тям подобни бебешки посуди в града Добрич при любящата и баба. Всичките партакеши очевидно не се събираха в Жълтата подводница (ЛАДА 1300, 79-и набор) и се наложи да взема на заем Ауди В4 комби от един приятел. Прибрах го на платен паркинг, щото София знайш, кв. Надежда, апашори дал бог. Легнахме си да спим, ама щерката още в 4 сутринта наду гайдата, което възприехме като знак за тръгване. Два-три часа пригатвяхме багажа, което с половинка като моята значи – карахме се и се овиквахме посред нощите и магарето (детето) ревеше като заклещено.
Хеле към 8.30 сабале (час и половина след планирания момент) потеглихме с Бога напред. Още на Сточна гара възникнаха 2-3 въпроса от сорта на 'Зехме ли втората кутия с мокри кърпички?' и 'Водичката в шишето дали е прясна?', която поредица традиционно завърши с призив на Мама Кенга “Аз не искам да пътувам, обръщай и да си ходим в къщи!” Отбих атаката също традиционно, като преброих до 100.
Пътувахме, каквото пътувахме, та взехме, че пристигнахме. Падна се пълнолуние обаче, поради което вечерта никак си не можах да спя. На сутринта разцелувахме бабата и внучката и запрашихме обратно към София, с цел да върна колата. Свършихме и тая работа докъм обед, после което се хопнахме на един автобус за града Търговище, откъдето щеше да ни поеме бизнесмена с нает бус.
Ний ква я мислехме, тя ква стана! Бусът се оказа една умряла маршрутка, дето вози куфарни търговци до Одрин и Истанбул, ама беше късно вече.
Метнахме се на буса барабар с багажите и хукнахме към Варна да приберем остатъка от групата. Много дупки, много нещо, ама се добрахме до Варна, където поядохме и попихме и къде среднощ потеглихме към Стамбул.
Няма да ви разправям какъв рахат е да се пътува с маршрутка по нощите и да се дреме в изчекнато състояние, по-главния проблем беше, че добрите хора дето ни возеха се бяха посветили изцяло на хуманния бизнес пренос-превоз на куфарни търговци. Ще рече – днес тръгват за Истанбул или Охрид, на сутринта са там и вечерта тръгват обратно. Единия кара, другия спи в буса, ако може. И така седмици наред. Е, нашия драйвър нещо не му се е спяло предната вечер като му е бил реда, поради което се прозяваше със страшна сила, което пък държеше нас будни. Отвреме-навреме човекът си подаваше главата през прозореца с цел разсънване и караше тъй по 2-3 километра. Както и да е, сутринта рано цъфнахме на култовото ГКПП Капитан Андреево. Тука комедията придоби трагичен характер.
Чакахме ний барабар с куфарните търговци докато ни дойде реда. Дава гуруто на групата паспорта си и турчина го пита “Накъде”. “Истанбул гиби и сетне Дубай” - отговаря нашия човек. “Виза” - ни отговаря ценителя от турска страна и прибира пашапорта за по-нататъшно съгласуване.
Оказа се, братя и сестри, че ако минеш през Турция за по-малко от три дни на път за трета страна се полага да платиш едни 70 евро на калпак транзитна виза. Т.е. трябвало да кажем на оня добър човек, че ще отседнем за 1 седмица в Стамбул и аре – контролът е на влизане Турция, а не на излизане.
Опитахме да спорим с разни фактори, ама те бяха 5 души началства, дошли да видят кви са тия българе дето трябва да плащат транзитни визи – ни за рушвет върви да говориш, ни на молба да го удариш. Вкратце – платихме си като попове, през което време нашите шофьори ударно пазаряха пукница и цигари във фришопа за всички, даже и за децата, с цел препродажба в Одрин, разбираш ли (даже не ги оставят да стигнат до Стамбул, посрещат ги на първата отбивка след границата местните бузинесмени). Към голям обед стигнахме Истанбул, където попихме каймаклия кафе и поядохме разни турски манджи + една диня и надвечер замаяни и омаломощени цъфнахме на İstanbul Atatürk Havalimanı – ултрамодерно летище, няма какво да го описвам, виждали сте таквиз.

Следва продължение на азиатската сага и снимки...

... Чакахме, каквото чакахме, та литнахме към Дубай. Air Emirates, трябва да знаете, са най-луксозната авиокомпания, ако ще и да говорим за несъвместими понятия като лукс и икономия-класа. Освен туй стюардесите им са най-хубави, по причина, че са от цял свят. Прекарах полета с един голям турски вестник, голям майтап е да се четат заглавията. Прочее, където и да ида, винаги чета местния вестник, стига да е на латиница или кирилица. Опитах по-сетне и с китайската преса, ама не стана.

За зла участ финалът на Европейското първенство по футбол се падна точно в часа, в който излетяхме от Истанбул. Та седях аз като на тръни в самолета и псувах организатора на екскурзията (на Мама Кенга братчед и ) за лошия тайминг и като кацнахме се завтекохме към близкия бар в транзитната зона. Три пъти питах хората как е свършил мача, докато повярвам, че братята гърци са опънали португалците и са европейски шампиони. Съответно в бара цареше бурна веселба, представители на едно 30 нации, от по-малките се надпреварваха да жулят бирички (от по-малките) по 6 $ едната. Докато ние празнувахме, женорята хукнаха из фришопа. В смисъл Фришопа На Дубайската Транзитна Зона, ако разбирате какво искам да кажа. Другояче казано – парфюми. Много. Маркови. Модерни. Евтини. (Поне тъй казаха женорята, ний отде да знаем).

Докато да изпием по 20-30 $ и женорята да изхарчат по 200-300 и дойде време да летим на изток. Поради особеностите на географията полетът беше Дубай-Банкок-Хонг Конг, като в Банкок си седяхме един час в самолета и с жив интерес наблюдавахме как се почиства Airbus 320 за 10 (десет) минути, хем половината пълен с недоспали пътници. Както и да е, по някое време излетяхме, и което е по-важно – се приземихме живи и здрави на Hong Kong International Airport a.k.a. Chek Lap Kok Airport – летище още по-ултрамодерно и голямо от истанбулското и дубайското.
Модерно, модерно, ама в Дубай поне имаше стаички за пушене, вярно че само мустакати мрачни типове ги посещаваха (и наште жени де), но поне ги имаше. А Хонг Конг ни посрещна с табела, известяваща 5000 HKD (около 1000 лв.) глоба за желающите никотиново успокоение.
Вече втори ден бяхме по летищата, както е известно – зони климатизирани и със суховат въздух. Излязохме най-сетне под открито небе с цел да вдъхнем малко свежест. Истина ви казвам – очилата ми се изпотиха тоз час, а свеж въздух за дишане нямаше, всъщност нямаше никакъв въздух. Тъй е то в Югоизточна Азия 12 месеца в годината – 35 градуса и нагоре, влажност 100% и нагоре. После прочетох в един пътеводител, че по тия земи западният турист различавал само 3 сезона – hot, wet and very hot&wet. Ний бяхме естествено във вери хот енд ует сезона и очилата ми винаги се изпотяваха като излизах на открито.
Мотахме се насам-натам с все багажите докато си намерим автобуса до хотела. Още един културен шок изживяхме като видяхме шофьора на автобуса – едно на ръка, че седеше от грешната страна (британска колония=ляво движение), ами на всичкото отгоре носеше снежнобели ръкавици. Снежнобели ви казвам, като на лакей в Бъкингамския дворец, поне тъй го разбирам аз двореца.
http://hong-kong.tourism-asia.net/gifs/hong-kong-map.jpg
Както става видно от тази карта, има Hong Kong Island, Lantau Island и Kowloon (това вече е на континента). Ние бяхме базирани на Lantau Island и се придвижвахме насам-натам с фериботи.
Та стоварихме се ний в хотела, към 8-9 вечерта местно време. Аз за три дни бях спал 3 часа – нали помните - новолуние, пътуване, самолети и т.н. И другите не бяха по-стока, бялото на очите ни беше изчезнало, заменено с кървавочервено. Оттогава винаги като ме ядоса Мама Кенга си припомням, че може да изглежда и по-страшно, с кървавочервени очи.
Следва продължение...

На другата сутрин групата беше по-тавраз , червеното по очите беше порозовяло и след мощна закуска (зер пари сме дали, включена е в цената) хукнахме да завоюваме Хонг Конг.
Транспорта осигурява култовата фирма Star Ferry, която оперира фериботите в залива Виктория от 120 години. За някакви стотинки и за 20 минути се изтърсихме насред центъра на играта, който местните остроумно са назовали Central. На остров Монреал, който е с площ около 500 кв.км. живеят и работят около 2 млн. души. Горе-долу толкова са и на Hong Kong Island, който е 6 пъти по-малък или 80 кв.км. Отделно пълчищата приходящи туристи, бизнесмени, китайци от континента и прочее. Значи по всички улици и по всяко време навалицата е невъобразима.
Улиците са широки колкото Солунска в София или колкото най-забутаната уличка в Монреал. Само дето от двете страни се издигат минимум 40 етажни сгради. Тръгнахме по джапанки на бос крак, обикаляхме цял ден и накрая краченцата ни бяха чисти като на Пепеляшка когато чакала принца със златната обувка да я провери.
Качихме се до Peak Tram – един хълм над всичките небостъргачи, до който има зъбчата железница под наклон 45 градуса. Зяпахме важните сгради на HSBC и Bank of China Tower и разбира се Two International Finance Center. Всички те са страшно интересни, потърсете ги из уикипедията, заслужава си.
Като ни се изкривиха вратовете от зяпане, тръгнахме с карта в ръка да търсим Victoria Parc – от толкоз много бетон и стъкло ни се прищя малко зеленичко. На картата пишеше, че това е най-грандиозния парк в Хонг Конг със стогодишна традиция и че гражданята много обичали да се разхождат и спортуват в него.
Това за спортуването не го разбрахме много как става при този убийствен климат, ама нейсе. Ходихме, ходихме и по едно време рекохме да поседнем в една квартална градинка, примерно колкото Докторската градина в София. Позачетохме надписите тук-там и както вече се досещате, осъзнахме че се намираме баш насред грандиозния и неповторим Victoria Parc. И вярно едни чички и лелки разпъваха кокали, у-шу един вид или каквото там му викат. Даже и кросче си правеха някои ентусиасти, ама те бяха със западни физиономии, местните не са толкоз луди.
Следвайки съвестно табелите из парка (в смисъл градинката) го обиколихме за 5 минути обаче никъде не видяхме обещания с главни букви на входа foot massage. За изнурените ни нозе фут-масажа беше блага вест, да не говорим за смътната идея за прекрасни дами с нежни, но силни ръце, които втриват благовонни масла, започвайки от краката. За по-нагоре не можахме да дискутираме, защото Мама Кенга ни прекъсваше. Обиколихме още веднъж парка, обаче ни фут, ни масаж. По едно време един минувач ни запита какво търсим (китайците са страшно любезни, макар че английския, който практикуват иска няколко дни за свикване). Ние си признахме за фут-масажа, разчитайки на мъжка солидарност, обаче човека вика „Ама току-що го подминахте“ и да сочи с пръст 10 метра назад. Въртим ние глави, пулим се и нищо не отбираме. „Къде бе, човек го видя тоз масаж“.
Да не удължавам повече агонията – оказа се че фут-масажа ще рече едни камъни наредени на пътя, някои по-остри, други по-обли, според това колко са напреднали масажираните. Две настлани пътеки и един кръг и това е. Никакви благовонни масла, да не говорим за нежни, но силни ръце.
Жените много ни се смяха за тоя масаж, но какво да се прави, ний сме длъжни да провериме, дет' има една дума.
Има и други снимки, на които изглеждаме като тъпанари, ама тази от фут-масажа ми е любимата. Снимките ще кача накрая, че сега ме мързи.
В туй време другата част от групата, начело с щерките-тинейджърки овършала пазарите на Хонг Конг, а както се сещате там не е като да няма. Вечерта в хотела разгледахме плячката, възлизаща на 2 бр. Цифрови фотоапарати и 2 бр. мобилни телефони, парцалите отделно. Всъщност това се превърна в нещо като ритуал за групата – разбор на плячката преди вечеря, защото ние се пръскахме като пилци всеки ден и накрая сверявахме снимковия материал и цените.
Следва....

На следващата сутрин като се събудихме, решихме с Мама Кенга да се окъпем в басейна на хотела преди закуска като едни сахиби. Бизнесменът от Търговище (ще го наричам нататък само Б.) вече ни беше изпреварил и пореше смело водната шир (към 15 на 10 метра). В съседния детски басейн пък пореше едно рунтаво куче. Като обърнахме внимание на Б., той рече да не се притесняваме, кучето плувало в големия басейн, обаче персоналът като видял сахиба Б. с хиляди извинения изхвърлил кучето в детския басейн. Е, щом е тъй, рекохме си, нека да поплуваме. Каква беше изненадата ни като влязохме мокри в хотела. В Хонг Конг е прието навсякъде да има мощни климатици, нагласени на 21 градуса. То 21 градуса никога не става, та климатиците бълват леден въздух нонстоп. Оттам и лекия дискомфорт да влезем от 35 градуса и с мокри гъзове в хотела, дето отвсякъде духендри смразяващ полъх.

Има ли смисъл да повтарям за мощната закуска. Това също стана традиция по причина огромните софри с 50 вида манджи и пиене, включени в цената на всички хотели в които бяхме.

Тоя път и ние решихме да го ударим на пазар, щото бях само с 16 МБ карта на фотото. По указания на нашия Chef de Groupe (на МК братчед и) намерихме лесно магазинчето дето го плячкосвали предния ден. Намерих си карта, куча марка и 2 пъти по-евтина от България и захванах пазарлък, защото хора опитни ме бяха предупредили винаги да свалям цената с поне 30%, тъй пишеше и в пътеводителя. Валидно е за цялата Югоизточна Азия, обаче търговците и те май четат същите пътеводители, защото преговорите по часовник се закучваха точно като свалим 30%. Борих се аз като лъв и накрая му викам на пича „Абе вчера моя френд думнал тука 2-3 бона, ти няма ли сега да пуснеш малко гювеч.“ . Оня се ухили до ушите и наистина свали още , та накрая картата 256 МБ я взех на 1/3 от тогавашната и цена в БГ. Загубихме се в туй време с щерките-тинейджърки и останалите, та след 20 мин. пак заповядахме в магазинчето и викаме на нашия китайски приятел „Ако минат онез пишман туристи, кажи им да ни чакат“. Оня още по-широко се ухили и извади 2 уоки-токита Motorola с 5 км обхват. „Да ви ги продам, вика, вие ще вземете едното, а вашите хора като минат ще вземат другото и ще се съобщавате.“ Цената на тая радост беше към 15 лв. български пари за двете. Гледам в Канадата и сега, след 2 години такива боклуци ги дават по 60 кинта. Толкоз за цените в братски Хонг Конг, incroyable дет' се вика, аванта отвсякъде.

Ние разбира се не си купихме радиостанции, щото сме гъзари и се съобщавахме с мобилните телефони на Mtel. Демек ти си на майната си в 6-а тарифна зона за роуминг и звъниш на такъв като тебе, и той в роуминг. Голяма радост за Мтел, няма що. Едно „Къде си“ ни идваше по 2-3 лв. на калпак. В Тайланд вече поумняхме и си купихме местни СИМ карти.

Както и да е, след час-два разминавки по пазарите се намерихме и щурмувахме заедно пак пазарите. Тая работа може да отнеме неограничено време, заради традицията на задължителния пазарлък, която свято спазвахме. Т.е. всеки парцал за 10 HKD (2 лв.) задължително го пазаряхме по 40 мин. докато го вземем за 8 HKD (1.60 лв.). Естествено след 3-4 сергии същия пазар почва от 8 HKD, което постоянно ни държеше в едно особено напрежение, особено жените.

Докато метлосвахме по улиците, през 2-3 часа влизахме в някое ресторантче да се подкрепим. Местната кухня е много вкусна, няма нищо общо с китайските ресторанти в БГ и в Канада. Освен туй бързо надушихме, че белият турист е добитък на почит и винаги може да си изпроси пепелник и да пуши, макар че никой друг не пуши в кръчмата и има забранителни знаци с ужасни глоби навред. Менютата бърже спряхме да гледаме, в половината случаи бяха само на китайски, а и там дето пишеше на английски не ставаше по-ясно. Възприехме тактиката да обикаляме по масите и да заничаме по паниците на хората и като видим нещо интересно да го сочим с пръст на келнера или направо да го водим за ръчичка до съответната маса. Във всяка кръчма се полага неограничено количество местен чай, който се отразява ианенадващо добре в жегата. Също свято спазвахме принципа да пием само местна бира, където и да сме. (Тоя принцип насмалко да ме хвърли в депресия като дойдох в Канада, ама това е друга тема).

Друга особеност на местните кръчми е, че са тесни и дълги (витрината е скъпо нещо в Хонг Конг, 2 метра стигат). Масичките са детски размер (също и столовете, вратите, седалките на автобусите, перилата на стълбите и т.н., леко клаустрофобичен ефект има първите дни). В дъното на кръчмата винаги има бар, зад него кухня, а зад нея кенеф. За да отидеш до тоалетната, задължително минаваш през кухнята, където няма климатик, климатика е само за сахибите отпред. Интересно един инспектор от българското ХЕИ как би реагирал. На нас нищо не ни стана, ние ръсехме люто навсякъде, пък и то си беше стерилно в сравнение с Банкок.

Относно пространството – бахмааму. Средното жилище представлява стая 3х3 метра и баня/кенеф с размерите на тези в самолетите. Всичко това в сграда на 20-30-50 етажа срещо едни 1000-2000-3000 HKD (средна заплата докъм 1000-3000 HKD, 5 HKD=1 лев). Още първия ден видяхме една голяма викторианска къща с ливада насред небостъргачите в центъра. Е, тоя е най-големия милиардер, рекохме си. После се оказа, че това било Адмиралтейството на Н.В. Кралицата, на Обединаното Кралство, господ здраве да и дава и дълъг живот. Сега не знам кво е, сигурно почивен дом на ЦК на ККП.

Надвечер се поразходихме и позяпахме светлините и навалицата и хванахме ферибота към нашия остров. Обаче изгубихме Б., който се яви с последния кораб ухилен под мустак. Заговорил 3 каки с по-некитайски вид (той английски и други интернационални езици не говори). От дума на дума се оказало, че това са единствените 3 българки, постоянни жители на Хонг Конг по това време. И яли, пили и се веселили, ама ний не сме били там и нищо не казваме. Само знаем, че една нощ (следващата или по-следващата) нашия липсваше от хотела :)

Следва...

Следващия ден посветихме на Kowloon – това е на континента, на север вече е Mainland China. Впрочем през цялото време се нахождавахме в Специален Административен Регион Хонг Конг, за който получихме виза, а тя не важи за останалия Китай. Самите китайци също се нуждаят от виза ако искат да дойдат в цивилизацията.
Видяхме култовия хотел Peninsula, ултра-лукс и т.н., големи работи, четете из нета за повече. На две крачки от там без малко да загубим жените по причина още по-култовия Jade Market. Няколко етажа пълни с нефрит, диаманти, сапфири и прочее скъпоценни камъни, колиета, огърлици, пръстенчета, гривни, обеци, висулки и още нефрит – слончета, глобуси, костенурки, Буда, царе, коне, камили и какво ли не още. Докато обиколим всичките етажи по 2 пъти с възгласи „Ела бързо, да видиш“ и „Тц, Тц, направил го китаеца“ мина бая време.
Най-много се шашардисахме от едни фини бутилчици изрисувани с миниатюрни сцени от живота на императорските династии, лов и т.н. Изрисувани до най-дребното копитце и разклонение на рогата на елена. Отвътре. С четка като косъм и нечовешко търпение. Едно такова чудо майсторът го рисувал до 7 години, като често това му струвало зрението. Видяхме такива красоти и в историческия музей, някои по-примитивни, но пък на 2-3-4 000 години. Чудна работа, защо им трябва да рисуват отвътре, като се вижда отвън.
Докато минаха тези 3 дни, един небостъргач порасна с 2-3 етажа пред очите ни. Първите 15-20 етажа бяха вече осветени и офисите работеха. Вторите 15-20 етажа бяха на ниво окачени тавани и инсталации. Нагоре стърчаха само железата и бамбукови скелета. Ако щете вярвайте, на 50-я етаж имаше бамбуково скеле, точно като в Rush Hour 2 с Джеки Чан.
Като казах Джеки Чан, че да си дойдем на думата. Той е икона в Хонг Конг, ликът му е нацвъкан по всички билбордове и много го тачат. По крайбрежната ивица на Каулуун има Алея на Славата по подобие на холивудската. Обиколихме я цялата и естествено намерихме звездите на Джеки Чан, Джет Ли, та и на Самия Него, The One and Only – Брус Ли. Докато се мотаме със звездите мръкна и навалицата стана невъобразима. Оказа се, за наш късмет, че тази вечер има светлинно шоу на отсрещния бряг (Hong Kong Island), сиреч лазери връз покривите, едновременно светване и изгасяне на няколко небостъргача в различни цветове и прочее илюминации. Всичко това придружено с класическа музика откъм нашия бряг. Не стига това, ами после имаше и светлинно-водно шоу пред старата часовникова кула на брега до хотел Peninsula. С една дума – зяпахме и се дивяхме на красотите. По пролива в туй време се движеха корабчета с пламтящи дракони връз тях, остроумно назовани Dragon Ferry.
След толкова впечатления си хванахме фериботчето до Central и оттам до нашия остров, където традиционно приключихме вечерта с бирички и китайски манджи.
Всички членове на групата споделиха едно и също впечатление от хонгконгското метро. Там е ужасна навалица и е прието хората да се ръгат здраво с лакти. Например като спре мотрисата и се отворят вратите, чакащите отвън напират мълчаливо да влязат, а тия отвътре снадуват перки и драпат да излязат. Никой не отстъпва, освен по-слабите, разбира се. Отначало мислехме, че е някакво особено отношени към бялата измет като нас, но после видяхме, че и местните така се работят. Явно стадният живот култивира агресивни инстинкти. Сега монреалското метро ми се вижда като църква, не мога да разбера хората за каква блъсканица говорят.

Следва...

Още 2 важни неща имало да видим в Хонг Конг. Едното е Hong Kong Convention and Exhibition Centre - футуристична сграда, стил операта в Сидни, където имаше 10-15 изложения едновременно. Едното беше в канцеларския бизнес и живо интересуваше някои членове на групата. Ходихме към 3 часа и покрихме сигурно 1/3 от нашето изложение, по другите етажи въобще не припарихме. Следващия път като си купите бизнес-сувенир тип отварачка за вино, визитник от неръждаема стомана или умален модел на клипера Cutty Sark, да знаете че търгашите печелят едно 600% от такива джвъчки.
Другото интересно нещо беше гигантската статуя на седналия Буда в манастира Po Lin на нашия остров Lantau Island. Това била най-голямата статуя в света на седнал Буда. По-сетне видяхме в Банкок най-големия в света легнал Буда, сега ни остава само да намерим най-големия прав Буда в света.
Малко стряскащо беше да видим свастиките, нацвъкани навсякъде по и около Будата, но както е известно от историята това е много древен санскритски символ, не са го измислили нацистите. По стара туристическа традиция джаскахме стотинки където заварим – във фонтани, кладенци и прочее водоизточници, с цел да се върнем още веднъж и за здраве, късмет и Ливърпул най-сетне да стане шампион на Англия. Това последното още не се е случило, но каквото можахме – направихме.
Сега да кажа защо азиатците ще превземат света според мен. Говорихме с много хора, видяхме още повече и общото впечатление е, че цената на труда там има друго измерение, близко до нулата. Иначе казано усилията, които човек полага в работата си просто не се броят и не го тормозят. Не зная дали въобще биха разбрали нашенския лаф „Няма да им работя за 200 лв.“
Всяка сутрин като излизахме от хотела, виждахме една жена със съответната островърха сламена шапка да идва с колело на работа, която работа се състоеше в почистване на плажа на хотела с едно гребло. Вечер като се прибирахме, тя още въртеше греблото. Едва ли това е най-вдъхновяващата работа в света, но се вършеше със същите старание и концентрация като в стерилните камери за производство на високотехнологични чипове. После като заповядах в Канада никак не се учудих, че китайците винаги или учат, или работят, или и двете. Има една градска легенда за езиковите курсове и за китайците – как многото китайци в групата дърпали нашенците назад и те, нашенците не можели да напреднат бързо. Само дето след 2 години същите нашенци са на същите курсове, че и на същото ниво с цел затвърждаване на знанията, а китайчетата са вече трети семестър в университета и се целят нависоко. Не искам да обобщавам, но лично съм видял такава картинка в три различни курса по два различни езика.
Е, ние пък можем да пием повече от тях и това скоро няма да се промени

Събрахме багажите (пораснали незнайно как с едно 60% спрямо пристигането) и запрашихме към летището. Каката на гишето ни провери билетите и ни рече „Побързайте, защото имате само един час и половина до полета“. В тоя момент дойде едната нашенка с цел да ни изпрати. Оказа се преподавателка по английски, много приятна жена, обаче явно носталгията я тресеше, щом дойде да изпраща такива ливади като нас.Поприказвахме си едно известно време и тръгнахме с безгрижна стъпка към терминала, зер един час имаше още. И вървяхме един час бърз ход, хем по бягащите пътеки, бахти летището, бахти чудото, без малко да артисаме там.
Пак се хопнахме на самолета на любимата ни Air Emirates, където за 2-3 часа полет сварихме да поядем обилно и да усучем по 2 бутилки френско вино.
Цъфнахме в Банкок надвечер и като минахме паспортния контрол се заоглеждахме за такси. Прочее и такситата се заоглеждаха за нас и не само се заоглеждаха, ами захванаха да ни дърпат и да предлагат най-изгодни оферти. Ние обаче имахме хора опитни в групата, дето не им беше първица и чинно се наредихме на опашката за „нормалните“ таксита. За климата няма какво да обяснявам, пак ми се изпотиха очилата. Даже беше по-зле от Хонг Конг, там поне има морски бриз, а Банкок е насред равнината и има само блата и оризища и река Chao Praya River – нещо като река Анкх и култовия град Анкх Морпорк от историите за Света на Диска.
В Банкок е прието таксиджията да те пита дали искаш да минеш по платената магистрала и ако искаш - на будките му даваш парите за таксата. Целия град има примерно 20 милиона жители и 14 милиона автомобили, трафикът е с по 6 платна в двете посоки, на два етажа. Обикновено втория етаж е платен, ама пак задръстен. Всяка транзакция с такси е към час-час и нещо, без значение кога и къде пътуваш. Отделно има tuc-tuc – триколки с газова уредба, могат да въртят на място като електрокар, както и неустановено количество моторетки, чиито водачи пердашат с маски заради смога. Моторетките са и таксита, уговаряш пича за цената, мяташ се отзад и глей ко стаа, те всички карат между колите.
Трафик-полицаите също носят маски, а видяхме и няколко дето имаха дупки на маските, да не се налага да ги свалят като надуват свирката. А те надуват яко и по цял де, сигурно имат норматив за вместимост на дробовете в Кралската Тайландска Полиция.
Метнахме се на 2 таксита и за едни 40 мин се снесохме баш в центъра, където беше хотела ни. Насред най-задръстената улица шофьорът на нашето такси спря насред пътя, слезе и мина отпред да чете на фаровете визитката с адрес дето му я дадохме. Никой от участниците в движението не се впечатли. Хеле намерихме хотела - старо свърталище на екипажите на БГА Балкан, даже по масите в ресторанта имаше още червени покривки тип битови.
Следва...

На другия ден след като се натъпкахме, хукнахме по града. С цел сигурност бяхме закупили от БГ пътнически чекове AmEx. В банка Хеброс предизвикахме недоумение сред низшия състав, но пък си спечелихме уважението на управителката на клона, т.нар. 'човека с чековете'. Сиреч като го няма човека, няма и чекове. Носихме си чековете, ама с едно леко подозрение, щото ний друг път невидели таквиз модерни технологии от 50-те години на 20-и век през цялото време си мислехме, че като представим чека някъде и ще лъсне голата истина, а именно, че това са едни фалшименто хартийки. Да, ама не, както казва П. Бочаров, чековете ги трампехме в чейндж-бюра, магазини, хотели и където заварим. Препоръчвам този начин, удобен е и човек не се разкарва с торбата с парите. Комисионните са културни, под 1 %. Хайде да не ги хваля повече чековете, че да не стане крамола пак за Западния Профсъюз.
Забравих да спомена досега, по подразбиране валутата в Югоизточна Азия е USD. Евро може и да са чували някои топ-банкери, но плебса въобще не знае това яде ли се, пие ли се.
Цял ден се шматкахме в радиус от километър от хотела. Хем ни мързеше, хем всичките важни магазини ни бяха под носа, а все пак групата беше 4:3 за жените, та туризма го обърнахме на пазар. Правилото за 30% пазарлък си важи и в Тайланд (освен в големите магазини с надписани цени), което те кара във всяка тениска да виждаш сделката на живота си. Като стана дума за тениски – Тайланд е световен лидер в текстила, всичките Арманита, Версачета и тем подобни Пради имат заводи на място и пердашат конфекция. Качеството на всичките парцали е супер, подобно е само на стоката от Бангладеш. За голяма радост на жените през улицата имаше 7-етажен търговски център, там ни беше базата по причина климатика. И в Хонг Конг беше топло, но в Банкок жегата просто те смазва, ни цигари ни се пушеха, ни бира ни се пиеше. Затуй редувахме час туризъм с час пазар на климатик, инак не се траеше.
Тайланд е будистка държава, като кралят е нещо като дядо Боже, слязъл на грешната земя да се омеша с навалицата. На всеки ъгъл има малки олтари с позлатени статуи на Буда и минувачите постоянно оставят ароматни свещи. Всякакви хора – от просяци, ученици и мотористи до бизнес-дами, полицаи и продавачи се спират често на ъгъла, събират ръце в традиционния тайландски поздрав и после оставят пред статуята свещи или нещо за ядене или някоя стотинка. Представям си по нашите ширини какво ще се случи на позлатените статуи и свещите и курабийките и другите красоти.
Кралят на Тайланд е нещо свещено, всички много го тачат. Наскоро имаше преврат и бившия министър-председател на държавата мрънкаше нещо за спазване на конституцията и нарушените му права. Когато обаче кралят се изкашля по телевизията, че е на страната на генералите и оня се покри в миша дупка (разбирай Лондон), просто като нямаш одобрението на краля нямаш никакъв шанс в политиката.
Тайландците винаги се усмихват, това е част от религията им. Само полицаите се мръщеха, но то е обяснимо предвид 35-градусовата жега и влажност, съчетани с прилепнали кафяви униформи и черни ботуши.
По улиците щъкат колички пълни с лед и всякакви ананаси, диня и разни неизвестности, нарязани на хапки. Срещу 40 стотинки получавахме една найлонова торбичка, пълна със свежи плодове и едно дървено шишче да си ги набождаме. Надвечер приседнахме до едни тропически растения в подножието на една модерна сграда да се освежим с такива плодове. По едно време що да видим – един плъх колкото педя си седи и той в храстите и се освежава с остатъци от диня. Тропах му, виках му, ама се направи че не чува, срамота.
Накрая отидохме да си направим по един масаж. В смисъл на масаж. Тайландският масаж е доста грубичък, каките са едни мънички, пък като захванат да те думкат по гърба и да те натискат с коляно само пъшкаш издебело. След масажа човек се чувства разглобен, почистен, смазан и сглобен наново. Има три вида масаж в Тайланд – тай-масаж, фут-масаж и другата работа. Другата работа отсега да кажа, не съм опитвал, не че нямах мерак, ама нали МК беше с мене...
Оттогава колкото пъти спомена, че съм бил в Тайланд със жена си и хората ме гледат съжалително, все едно е трябвало да пия антибиотици на Трифон Зарезан. Секс-туризма обаче е малко гадна индустрия, личи си че хората са ужасно бедни и трябва да си голям темерут за да навириш патката и да гониш каките. И момиченцата. Да не говоря, че някои приходящи, главно от немцозойски произход гонят и момченцата и хермафродитчетата и травеститчетата и всичко що е под 10 години.
Ако ви се прище случайно да си сменяте пола – Тайланд е мястото. Страничният ефект на секс-туризма е много развита индустрия за разкрасяване и пластична хирургия. По-добри са даже от Щатите и Европа, твърдят осведомени.
И в манджите са много добри. Яденето е национален спорт в Тайланд, по цял ден нещо се дъвче, нещо се пържи на улицата или се хапва на крак. Първия път седнахме в някаква закусвалня и поръчахме 2-3 манджи по снимките. Момичето ме пита „Spicy or not“. Аз викам „Кой бе, я давай тука спайсито' Бяхме поръчали някакви салатки и морски дарове, помислих че подправките ще да са по нашенски – олио и оцет. Не ми било олио и оцет, най ми било яко люти чушки, щях да се отровя, ама ги изядох. Зер майка България без лютичко не може...
Следва...

Да продължа за манджите и националния спорт. В Банкок се яде буквално на улицата. Типичен да го наречем ресторант представлява една количка от ламарина, 3-4 сгъваеми маси и 20 стола (сгъваеми разбира се). В количката има монтиран един казан и скара, и нещо постоянно се пече, пържи, вари и вдига пушилката. Поръчваш си туй-онуй, сядаш на масата и хапваш. Като станеш, сайбията взема чиниите и вилиците , изтръсква остатъците на земята и ги потапя в един леген със сапунена вода. После ги потапя в един леген с по-малко сапунена вода и ги вкарва пак в обращение (това последното някой да каже с Ъ или с А се пише). Луксозните ресторанти от този тип разполагат с 3 легена, нормалните с 2, а по-сетне видяхме и полевия вариант – една насапунисана четка и само един леген за изплакване. Като види чорбаджията, че бизнесът се закучва, вдига гълъбите и след 10 минути е на съседната пряка, където примерно минава трафика на пешеходците на връщане от работа. Ние рядко рискувахме с тези ресторанти, едно заради легените и второ заради жегата. Ядяхме повече на закрито, където легените поне са скрити от капризни погледи в кухнята. Много често на масите думват една купа с морски дарове и разни зеленчукове и по средата някакъв електроуред, пълен с вода. От клиента се очаква сам да си сготви яденето и да си го разсипе из чиниите. Това не го пробвахме поради непознаване на местната флора и фауна.
Преди да кацнем в Банкок се наслушахме от опитните хора в групата (на МК братчед, нататък К. и жена му- нататък На К. Жена му) за култовата супа Tom Yum. Останахме с впечатлението, че като не сме яли такава супа сме хора второ качество, ощетени от съдбата. Естествено първата ни работа с МК беше да поръчаме Tom Yum. На цвят е като шкембе-чорба, извътре плуват скариди и други работи. Изядохме ние всичко, обаче нещо не ни се хареса. После се разбра каква била работата – по нашенски ние разчитаме, че всичко каквото е в чинията се яде. По тайландски има едни настъргани кори от лимоново дърво ли, що ли, дето като са в манджата се заобикалят, те са само за аромат. После вече плющяхме супите и питахме за още.
Всяка порция ядене винаги е придружена с едни малки купички със соев сос, в който плуват много малки и много отровни люти чушлета, накълцани на дребно. Значи като поръчаме един ориз, една супа и 2 манджи – ей ти 4 купички с отрова, само за мен. Отделно се предлага чили сос, лют червен пипер и още 3-4 лютивини под най-различна форма и консистенция. Като наръсиш с всичко, остава само да подсмърчаш с насълзени очи. Обаче ни микроби те хващат от легените, ни разстройство.
Ще избързам малко и ще кажа, че МК не можа да издържи до края на това темпо. Три дни преди да отлетим тя вдигна белия байряк и влезе в KFC, после и в McDonald's. Естествено и там имаше по 3-4 люти неща, но поне ги предлагат отделно. Аз си бях рахат, както и другите, изключая щерките-тийнеджърки разбира се, за тях храната под всякаква форма беше чиста отрова, караха на солети и колички.
Както си вечеряхме един път в ресторантче до хотела и що да видим – навън щъкаше един слон. Истински слон ви казвам, като слона Хати от Книга за Джунглата. Първите два дни много-много не обикаляхме, защото бяхме много изморени още от Хонг Конг, та оставихме жените да вършеят из магазините. После си наваксахме с метлосването. Всяка вечер приключвахме с масаж, много добре ни се отразяваше на телосложението. Б. ходеше май и на други масажи, ама не сме били там, нищо не казваме.
Като посъбрахме сили, на третия ден хукнахме да гледаме красотите. Красотите в Банкок главно се заключават в двореца на Рама, лятната резиденция на Рама, бившата резиденция на Рама, градината на Рама и т.н., схванахте идеята. Рама е династията, която управлява в момента, тогава текущия беше май номер 9, но навред из града има булеварди и дворци, кръстени Рама 4, Рама 7 и други Рами.
За да стигнем до набелязаната цел трябваше да вземем
1.Sky Train – демек въздушното метро
2.корабче по Chao Praya River
3.такси от речния кей
Всичко към 3 часа в едната посока. Още на Sky Train се сблъскахме с културния шок – МК надигна едно шише с вода на спирката и полицаят с крайно учтив и хладен тон и отбеляза, че това е забранено. Малко странно, като се вземе предвид повсеместното плюскане по улиците, но карай, извинихме му се за невежеството си и прибрахме бутилката. И без туй тайландските полицаи гледат бая лошо, пък и нали знаете – холивудски филми, несправедливо обвинени крехки девици, тайландски затвори, туй-онуй, малко наплашени бяхме и ние.
Като стигнахме до реката, свят ни се зави от кораби, корабчета, лодчици, моторници, салове и други плавателни съдове. Една жена безпомощно гледаше навалицата с карта в ръка и се чудеше кого да попита нещо (местния английски е по-особен даже от хонг-конгския и комуникацията се извършва главно с ръкомахане). Заговорихме я, ама и тя не беше много в час с английския и малко се запъваше. Мънка, мънка и по едно време изтърси „А можно говорить по русски?'
„Амчи тъй кажи бе жена, ко ни мъчиш и нас и себе си...“ Разбра се, че каката е представител от руска страна на провеждащата се в момента световна конференция по въпросите на СПИН-а. По тоя повод делегатите на конференцията ги снабдявали с неограничено количество презервативи, които да разпространяват сред банкокските курви като ходят вечер на културен живот. Конференцията беше към края си, делегатите от мъжки пол след три дена пиене и барове взели да липсват от семинарите и жената беше решила да разгледа нещо различно от барове, кръчми и публични домове. Всъщност публични домове в Тайланд няма, всички сделки стават на бара, защото проституцията е официално забранена. Но – за това по-нататък.
Самото возене с корабчето си беше приключение, защото зяпахме по мостовете над реката, сградите и храмовете от двете страни, както и копторите по брега. Водата на Чао Прая е на цвят мътно кафява, отгоре плуват листа, клони, боклуци, шамандури и хора, много впечатляващо. Всъщност само малките деца от наколните жилища по брега видяхме да се къпят в реката, явно имат някаква специална защита на имунната система. На единия бряг видяхме един храм няколко етажа висок, целия покрит с порцелан. Значи една висока кула, цялата облицована с чинийки с орнаменти. Това било дар от някой си китайски император за някой си от рода Рама, ама забравих подробностите, трябва да потърся в нета.
Стигнахме до нашата спирка по реката и се заоглеждахме за транспорт. От дума на дума скочихме в два тук-тука. Tuc-tuc е нещо специално, банкокско изобретение. Триколка, която се управлява с мотоциклетна ръкохватка, брезентово покривало и три места отзад за туристите. Трафикът в Банкок е бесен, кара се винаги на 10 см от другите, но туктуците са най-големите ценители, нещо като шофьорите на маршрутки в София. Много се возихме по таксита, шофьорите никога не издаваха ни вопъл, ни стон, каквито и опасни ситуации да се случваха на сантиметри пред тях. Само веднъж видях прословутото азиатско спокойствие да се пропука – шофьора на таксито ни цъкна веднъж неодобрително с език, след като един тук-тук пред него направи обратен завой от място през три платна трафик без мигач. Пазара за туктуците и мотористите трябва да се прави ПРЕДИ да се качите, иначе стават големи грешки. Веднъж като се спазарите, няма страшно. То пазара е за стотинки поради разликата в стандартите, ама принципът е важен.
Яхнахме ний туктуците и поехме към двореца на Рама. Добре, че беше близо, иначе щяхме да се удушим от смог и жега, нали бяхме разглезени от климатиците в такситата. Всеки шофьор на такси и туктук носи закачена на вратата си една найлонова торба, пълна с лед и вода и една тръбичка стърчи от нея, с цел избягване обезводняването.
Пристигнахме все пак и се наредихме на опашката от туристи.
Следва....

Опашката минаваше през стриктен фейс-контрол и естествено ние се провалихме още на първото ниво. Оказа се, че с джапанки и сандали на бос крак не може да се влезе, за да не показваме неуважение към кралската особа. По стар български обичай рестрикциите важаха само за чужденци, а ние малко мъчно можеше да минем за местни, щото стърчахме с една глава над останалите. Разни френци и американци на висок глас се възмущаваха от дискриминацията, но ние сме били по нашето Черноморие, видели сме едно-друго. Нарочна барака предлагаше чорапки за посетителите със сандали и сандали за смотаняците с джапанки. Оборудвахме се набърже и заповядахме в Кралската градина. Там големи работи – бонзай, позлатени буди, колесници, беседки и дзен-градинки, абе Азия. На 2-3 места трябваше да си събуваме патъците, за да влезем в особено важни храмове, даже в единия трябваше да лазим на колене по дюшемето, защото прави не трябвало да стоим, пак за да избегнем неуважението. Всъщност в храма имаше един изумруден Буда (към метър висок) и освен дето трябваше да лазим, краката ни не трябваше да сочат към него, за което следяха нарочни пазванти. Обиколихме всичко надве-натри, снимахме се с гвардейците (те стоят като ония мимове-статуи по панаирите, мускулче не трепва по тях, въпреки че постоянно ги налазват нахални туристи) и останали без дъх излязохме навън. Наблизо беше Историческия музей, който също обиколихме на тъгъдък. Темпото го подържахме високо поради крайно неуместната липса на климатици в кралската резиденция и музея. Каквито и красоти да имаше, на 10-та минута вече ни беше все едно, само ни се привиждаха студени бирички.
Прочее на местна почва най-добре ни се отразяваше местната бира Sing Ha, леко и приятно питие, безбожно скъпо по местния стандарт, ама нали сме си българчета, цените на алкохола не могат ни уплаши.
След музея прекратихме транспортните експерименти с туктуци, фериботи и други ненадеждни МПС-та и се метнахме на 2 таксита, обилно климатизирани и за има-няма час и половина се прибрахме отдето бяхме дошли.
Винаги след такива метлосвания беряхме душа в хотела на хладно до към 8-9 вечерта и после хуквахме по чаршията. То и вечер не е голяма радост, един час ни стигаше да каталясаме, след което поръчвахме кой какъвто масаж го влече и аре по стаите да броим плячката. Плячката нарастваше със застрашителни размери, на К. жена му беше идвала, та идвала в Банкок и разните туристически атракции не я блазнеха вече. Щерките-тийнейджърки по дефиниция също не се интересуваха от разни градини и буди, та вечер ни спускаха синтезирана сводка от магазините в центъра на града.
Магазини, магазини, ама и те не успяха да ни подготвят за това, което ни чакаше. Chatuchak Weekend Market – неделния пазар в Банкок, пак някъде на час-два с такси. Два милиона души го посещават всяка неделя, лозунгът му е, че там може да се намери всичко под слънцето. Това е нещо средно между Илиенци и Димитровградския пазар, обаче умножено минимум по 100. Още при подстъпите към пазара се разбрахме ако (в смисъл когато) се загубим да се чакаме под една часовникова кула дето стърчеше наблизо. Хубаво, ама то туй чудо било голямо колкото цял град и такива кули имаше няколко, та накрая едва се намерихме. На пазара може да се купи всичко – патрони, армейски излишъци, конфекция, сувенири, бижута, папагали, прасета, слонове, лодки, шапки, пиратски дискове, пиратска техника, наркотици, курви, бинокли,сателитни телефони и т.н. Сергиите са плътно завити с черги заради слънцето, поради което в проходите между тях няма ни въздух, ни светлина. Отделно някои са завити с найлони, по причина климатиците, които дънят вътре (и естествено отработената топлина я изхвърлят връз навалицата). Има ли смисъл да споменавам, че и последния боклук закупувахме след бесни пазарлъци, съпроводени с гневни жестове и заплахи, че ще си тръгнем, както и ехидни подмятания от наша страна, че същото сме го видели два пъти по-тънко на задния ред сергии.
След като ни се подбиха петите, попаднахме на една сенчеста тента, където предлагаха прословутия тайландски фут-масаж. Тоя път без майтап, никакви остри камъни и пътеки, само плетени кресла, мазила и масажистки. Тръшнахме се ние на креслата и поръчахме пълната програма, което естествено ни излезе през носа. Тайландския фут-масаж се прави само от коляното надолу, но след него чувстваш разглобено цялото си тяло. Съпроводен е с много груби хватки като забиване на пръсти в мускула на прасеца, огъване на пръстите, че и третиране (разбирай ръчкане) с едни дървени пръчки там, където силата на масажистката е недостатъчна. Едвам го изтраяхме туй чудо, обаче като станахме с разтреперани крака някак си се оказа, че сме като къпани и цялата умора се е изпарила яко дим.
Съответно пак се гмурнахме насред пазара и обикаляхме и се пазарихме и зяпахме и се чудихме. Като каталясахме пак, захванахме да се оглеждаме за часовникови кули и да звъним на другите от групата. Към час някъде се събирахме, после яхнахме такситата и хайде наобратно.
На другия ден щяхме да пътуваме за Сингапур в следния състав: Б., нашия Chef de Groupe К., МК и моя милост.
На К. жена му, дългогодишна стюардеса в БГА „Балкан“ категорически отказа да рискува безсмъртието на душата си с разни съмнителни нискобюджетни компании. Щерките-тийнейджърки също се чувстваха добре в царството на Арманитата и Версачетата по 10 лв. блузката.
След като вечеряхме, заклехме рецепционистката на хотела да ни събуди в 3 ч. посреднощ, нагласихме всичките мобилни телефони да звънят по туй време и се оттеглихме в будоарите си.
Следва...

Посред нощите се раззвъняха ония ми ти телефони и наскачахме по тревога. Рецепционистката разбира се ни забрави. Събрахме малко партакеши в по една раница, натъпкахме се четиримата глупаци в едно такси и отпрашихме към летището. Поради непознаване на онлайн-системата за разплащане въобще и на нискобюджетните компании в частност през цялото време ни терзаеше едно усещане, че залудо обикаляме, зер нямахме хартиени билети. Само един email, разпечатан на хвърчащ лист с имената ни и някакви кодове. Само аз и К. вярвахме в модерната технология. На летището обаче всичко мина като по ноти. Връчихме на момичетата от Air Asia паспортите и хартията, разпечатаха ни билети на място и понеже бяхме последните за полета, дръпнаха мрежовия кабел на лаптопа, събраха си хартиите и освободиха офиса, т.е. гишето. После разбрах, че тези компании наемат гишета на час с цел икономия. И друго черно предчувствие не се сбъдна – ние си мислехме, че ще ни возят с нещо като АН-24 или биплана на Индиана Джоунс, а то се оказа Airbus 320, хем седалките бяха по-комфорни и широки от икономия-класата на Air Emirates. Манджи раздаваха срещу заплащане и другите пътници – индуси, китайци, тайландци и монаси с оранжеви одежди като в манастира Шао Лин, явно врели и кипели в евтинджос-сектора си наизвадиха отнапред приготвени кутийки и пръчици и захванаха да махат студен ориз. Ние като новобранци стояхме гладни. След 2 часа полет кацнахме на Changi Airport в Сингапур, обаче поради часовата разлика там вече беше 10-11 сутринта.

На митническите декларации, които попълнихме с главни червени букви пишеше „DEATH PENALTY FOR DRUGS!”, да не кажем после, че не са ни казали. Смъртното наказание не зависи от количеството наркотици, с които те хващат – и за 100 кила хероин и за 1 цигара марихуана е все тая. Чухме за сина на някакъв африкански вожд, студент-турист, който бил заловен с няколко цигари марихуана на летището. Че го осъдили на смърт – осъдили го. Половината африкански държави шрекратили дипломатически и икономически отношения със Сингапур, обаче ония пак изпълнили присъдата. Не зная дали е вярно, обаче е показателно. Точно по това време бяха гепили някакъв бразилски състезател по безмоторно летене, който пренасял дрога в тръбите на делтапланера си, пишеше го из местната преса. Продължението е ясно – бърз процес и смъртна присъда.

Умувахме как да се придвижим и накрая наехме един ван с шофьор, той и екскурзовод, та оползотворихме пътя с кратка лекция по сингапурските забележителности.

За съжаление късно се усетих, че се намираме точно до известния от романа „Цар Плъх” на Джеймс Клавел затвор Чанги. Там имало музей на военнопленническия лагер от Втората световна война. Както и да е, по-късно прочетох, че стария лагер е разрушен и сега има само снимки и артефакти от онова време.

След като се дивяхме на градинките с цветя по средата на магистралата в продължение на 20-30 минути, пристигнахме в центъра на града. Сингапур е остров с близо 5 млн. жители и в уикито пише, че е втората най-гъсто населена самостоятелна държава в света след Монако. Също пише че Хонг Конг и Макао като част от Китай не се броят в класацията, иначе биха били съответно втори и трети.

На стотина и нещо километра от екватора обичайно очилата ми пак се изпотяваха като изляза на открито. Ударихме си среща след 4-5 часа с Б. и К. и ги зарязахме насред един търговски център да зяпат електрониките. Ние с МК хукнахме да обикаляме из града и да търсим Историческия музей. Това се оказа голяма издънка – поне час и половина го търсихме с карта в ръка и накрая се оказа един етаж с две-три зали, скрит в нещо като жилищна кооперация. Вътре най-старият експонат беше една шевна машина, произведена от местната горда индустрия някъде през 30-те години на 20-и век. Другото бяха черно-бели снимки и мултимедия (разбирай телевизори дето излъчваха същите снимки). И Хонг Конг не беше кой знае какво музея, все пак през 19-век това е било само рибарско селище, но в Сингапур хептен нищо нямаше. И без туй както се разбра по-сетне местните не се интересуват от миналото, нито от бъдещето (затова си има правителство да мисли), а от пари – тук, сега и веднага.

На един хълм пък имаше разни оръдия и прочее останали от англичаните – от Втората световна война и по-стари. Имаше и един пилон с голяма метална топка – това било градския часовник навремето. В един без пет по обед гърмяло едно оръдие, за да привлече вниманието на гражданята към хълма и точно в един часа топката падала от върха на пилона, демек знак да си сверяват часовниците. Баш насред хълма МК реши да се загащва, в смисъл да си смени дългите гащи с къси по причина жегата за учудване на редките минувачи. Получи се нещо като оная сценка с Мистър Бийн дето си обу банските без да си събува панталона. Останалото от града сме го виждали и в други мегаполиси – търговски центрове, небостъргачи (е, не като в Хонг Конг, ама ония са много напред, Монреал и Торонто ряпа да ядат, може би само Ню Йорк е от тая категория), метро (чисто ново и празно) и т.н.

И по едно време усещаме, че нещо не е наред. Ходим си ние по улиците на Сингапур, влизаме в магазините и обикаляме градинките и няма хора. Истина ви казвам – само градинари и туристи като нас, даже с туристите взехме да се засичаме повторно и да се поздравяваме. Няма хора, няма коли по улиците, кръчмите празни, ама наистина празни – между 12 и 3 следобед видяхме десетина барове и ресторанти без нито един клиент. Като го осъзнахме това и малко се стреснахме, егати и сюрреализма. Чак ни мина мерака да обикаляме в тази стерилна атмосфера. По-късно питахме едни малайзийци защо е такава хавата в Сингапур и къде са му хората и те ни рекоха с усмивка „Е как къде – в офисите, работят и правят пари...”

Към 4-5 следобед се срещнахме с представителите на едрия бизнес от нашата група Б. и К. и поехме към Sentosa Island. Дотам се стига с въжена линия (лифт по нашему), чиято първа спирка е по средата на един небостъргач. Докато се возихме небето причерня, което освен че прецака снимките леко ни притесни. Гондолата на въжена линия не е най-доброто място за наблюдение на тропически урагани. За тия урагани чухме в Хонг Конг, че като се обяви тревога от метеоролозите и всичките самолети дето не са в хангари излитали към съседни летища да не ги отнесе бурята.

За наш късмет се размина само с черните облаци. Остров Сентоса идва да покаже чудото на сингапурската природа, ама всъщност чудо няма. Всичко в острова е направено от човешка ръка, включително пясъка по плажа, докаран от незнам кой си край на Южнокитайско море, защото бил най ситен. И понеже морето го отнася по малко, постоянно мъкнат още пясък. На всяка палма има дискретно монтирано осветително тяло да не би туристите да изтърват екзотиката в тъмното. В атракционите е включен огромен аквариум, с тунели под водата и прочее за да се виждат по-добре акулите и мидите и морските кончета и коралите и скатовете и анемониите и морските звезди и медузите и другите морски твари.

Като обиколихме аквариума се пльоснахме на плажа и си натопихме гъзовете в Южнокитайско море. Плажа беше като нарисуван, палмите наклонени под подходящи за снимки ъгли, само дето на 2 км навътре сновяха безчет танкери, контейнеровози и презокеански лайнери. Бизнес, ко да прайш, пристанището е едно от най-големите в света и като напускахме Сингапур пътувахме едно 50 км покрай безкрайна редица от контейнери със всякакви контейнери, наредени на 3-4 етажа.

Като мръкна от очите на едно подобие на сфинкс на близкия хълм захванаха да сноват лазерни лъчи и навалицата се завтече нанякъде. И ний хукнахме натам за да станем свидетели на някакво страхотно, единствено, неповторимо и най-скъпо в света светлинно-водно шоу дето струвало 4 млн. долара. Доларите хубаво, само дето сценария на шоуто беше ориентиран към 8-10 годишните деца и близките до тяхното емоционално ниво японски туристи. Мики Маус, скечове тип Роналд Макдоналд и тям подобна гряз. Както и да е, изгледахме шоуто, зер пари сме давали за вход.

Като казах японски туристи – така си представях като малък стадата кафърски биволи от култовата книга „Саваните на Кения” от Джон Хънтър.

Да не дава господ да се случите на пътя на група японски туристи, сгазват ви като едното нищо – явно бойни навици от токийското метро. Само някой от тях да насочи взор към нещо интересно в далечината и всички хукват вкупом с фотоапарати като пушки и променят ландшафта на пътеките знайш. Абе овча работа, ко да ви разправям.

Свърши шоуто, хванахме лифта наобратно и после метрото до центъра. С това кратката ни авантюра в Сингапур завърши. Следващата спирка беше един град на малайзийско-сингапурската граница - Johor Bahru, който моментално прекръстих на Джухур Бухур и така си остана за сплотената ни група до края. Да не се хваля, ама имам усет за имената, досега имам в актива си кръстени един телевизор “Темп” – Дан Колов, един касетофон „Хитачи” с турбобас – Никола Петров и два котурака – Денчо и Джон Лорд Клавишни (последния черен като кюнец), всички влезли в употреба след съответните кръщенета и софри.

В Джухур Бухур трябваше да ни посрещнат бизнес-партньори на К., за което имахме инструкции да хванем такси от Сингапур и те да ни чакат на границата. Да, ама шило в торба не стои. Както си обикаляхме да търсим пиацата за таксита и се натресохме на автогарата, пълна с малайзийски гастарбайтери които се прибираха всеки ден след работа в Малайзия. Позагледахме се тук-таме и като разбрахме, че автобусния билет за Джухур Бухур струва към 2 лв. български пари и хоп – ето ни в автобуса за Малайзия.

Следва...

Ти му казваш да си вземе такси, то се качва на автобус. Диванета, ко да ги прайш. Автобусът пътува около час, през което време край нас се точеха контейнери на три етажа. В туй време ние си стискахме нервно раниците, зер смъртното наказание за наркотици не е шега работа, във всички пътуващи ни се привиждаха наркодилъри, които само дебнат да ни пъхнат кафяви пакетчета в джеба. Явно уцелихме някаква смяна на кухненски работници, защото атмосферата в автобуса беше доста, хм ... пикантна. Междувременно си играхме да улучим малайзийския международен код, защото имахме само местния телефон на посрещачите, без префикса.

Аз като човек инженер го улучих накрая, след като си поговорих на развален английски с една любезна дама от пътуващите. Също на развален английски обадихме на посрещачите, че сме живи и здрави и да ни посрещнат там дето спират автобусите с гастарбайтери.

Пристигнахме на границата, където беше възприета простата, но ефикасна система FIFO (First In, First Out) или по нашему – опашка. Значи народът слиза от автобусите, минава контрол пеш и се качва от другата страна на който автобус свари. Това за местните – те само показват паспорта си, минавката е бърза като в метрото. За таквиз птици като нас обаче се полагаше да попълним митническа декларация (пак с червени букви DEATH PENALTY FOR DRUGS! – бахти кръвожадните хора) и да почакаме едно известно време докато един намръщен образ от граничния контрол се взира в изпъстрените ни с чуждоземни писмена пашапорти. Докато чакахме естествено нашия автобус заминал и ние се опитахме да се качим на следващия. Не ни пуснаха под предлог, че този бил обикновен, а ние сме платили билети за експрес (ония същите билети от 2 лв.) и да чакаме да дойде експреса. И чакахме бая дълго, пишман станахме че сме взели експрес, в туй време неекспресната гмеж се отече и останахме да стърчим само ние. Хеле по едно време довтаса и експресен автобус, повозихме се още малко и се изтърсихме на автогарата в Джохор Бару (а.к.а. Джухур Бухур), където ни чакаха любезните посрещачи.

Значи представете си ни, братя и сестри, посред нощ, 4 индивида с раници и къси гащи, мръсни и потни от цял ден обикаляне из Сингапур и леко повмирисани от безпътния ни автобус. Посрещнаха ни местни бизнесмени и още докато ни возеха към хотела К. захвана да им приказва каба приказки какъв бизнес се отварял в БГ и как щял да направи холдинг за 30 млн. долара и плюс. Според местната традиция за правене на бизнес те се усмихваха учтиво, кимаха утвърдително и се правеха, че вярват на всяка една дума на К., преди самите те да започнат да бълват ужасни лъжи и фантасмагории.

Стовариха ни в хотела, където ние леко се притеснихме. Не забравяйте, че основното мото на нашето пътешествие беше „нисък бюджет”. Прилагахме го за самолети, хотели, таксита, парцали и каквото там купувахме. И изведнъж се изтърсваме в един хотел 4-5 звезди, с портиер с ливрея и колониален интериор, веднага го оценихме поне на 150$ нощувката. Дърпахме К. за ръкава да ходим да си търсим някой по-евтин коптор, ама на него като истински бизнесмен окото му не мигна - „Стойте тука и глейте ко стаа”. Няма да се излагаме пред търговските партньори я. Ще избързам малко и ще поясня, че неговото залагане се оказа правилно, целия колониален лукс и червени килими струваше 35 $ за двойна стая, сиреч по 20 лв. на калпак.

Теглихме по един душ и хукнахме с нашите посрещачи да ядем. Ядохме както винаги на улицата, нещо което се наричаше Pepper Crab и беше страшно вкусно, ако не броим борбата с щипките и клещите.

След като вечеряхме се оттеглихме в будоарите си, където изпаднахме в кома чак до следващата сутрин.

На сутринта се натъпкахме по навик и тръгнахме с нашите посрещачи към Куала Лумпур. Местните коли почти без изключение са от местната марка Proton – просто правителството е наложило 200-300% мито на всичко вносно. Единия китаец ни посрещна с обикновеното за БГ Audi 100 на около 6-7 години, което както разбрахме в последствие било ултра гъзария, само митото на колата било над 15 000$. Пътя ни отне около 3-4 часа, които оползотворихме в сладки приказки с нашите посрещачи.

Какво научих от тях – китайците са 25 % от населението в Малайзия и държат към 100% от бизнеса. С политика и ДПС-та не се занимават. Местните нрави позволяват ако нещо не върви да се смаже системата с някои донации в смисъл на рушвети. Важи също така за катаджии – превишени скорости и т.н., но не важи за наркотици. Т.е. корупцията спира до наркотиците, там вече няма отърване. Питах ги защо тяхната държава е избрала точно наркотиците за нулева толерантност – казаха ми, че ако няма гонка за наркотиците никой нямало да работи. Това не го разбрах много, ама карай – сигурно е някакъв национален проблем като руснаците и водката.

В цяла Югоизточна Азия народът е луд по футбол. Навред има огромни екрани и нощния живот всъщност се върти около мачовете (заради разликата с времето европейските мачове са посред нощ). Когато няма мачове се излъчват стари такива, най-вече на Манчестър Юнайтед и Реал Мадрид заради Дейвид Бекъм. Поне 10 пъти в Банкок, Хонг Конг и Малайзия се разигра следния диалог:

-Where are you coming from?

- Bulgaria

- Ah, man, I bet on you….

Завалиите видели висок коефициент на нашите срещу Швеция и трупали с каруцата при букмейкърите. Нужно ли е да описвам мъката им, когато паднахме с 5:0, аз самият тогава пропуших след 2 години въздържание и се наложи да изпия една бутилка мастика за утешение. Нашите домакини също бяха луди по залаганията и също се бяха набутали на мача с Швеция, та имахме бая общи теми за разговор. Разбира се както навсякъде по света България = Стойков (разбирай Стоичков).

Пристигнахме в Куала Лумпур по средата на бурен тропически дъжд, който не пречеше на мотористи с облечени с гърба напред якета да ни изпреварват със 120 км/ч. Разбрахме, че като се зададе такова чудо всичкото бизнес отлага срещите и се барикадира в офисите да си работи по телефона. Научих и още нещо за нискобюджетните авиокомпании – маршрутът Джохор Бару – Куала Лумпур, който е около 350 км (все едно София – Търговище) е покрит от самолети на принципа на совалката – пълниш и излиташ - с цена на билета 10$ в едната посока. Чакаме да се случи същото и между Монреал и Торонто да речем, за София и Търговище не се интересуваме.

Отседнахме в предварително резервирания хотел, тоя път без да се впечатляваме от лукса и гледката на Petronas Towers от 14-я етаж. И пак хукнахме да обикаляме, план да изпълняваме.

Следва...

Обикаляхме 2-3 часа, не успяхме да видим кой знае какво и даже допуснахме фаталната грешка да оставим Petronas Towers за другия ден. Накратко – не можахме да сколасаме и си ги гледахме само през прозореца на хотела. Все пак се утешавам, че вече не са най-високите в света, сега трябва да се стягаме за Тайван за да видим Taipei 101.

Куала Лумпур е много чист и приятен град, хем по улиците има навалица. Е, не е като в Хонг Конг или в Банкок, но не е и стерилно като в Сингапур. Страната е султанат, султани наспорил господ дор до 13. Отвреме-навреме се събират султаните на отделните щати и си избират началство, което се води Крал на Малайзия за следващите 5 години. Доколкото разбрах право на избор имат само 9 броя султани, другите 4 само гледат и преглъщат на сухо в своите вилаети. Сигурно имат по-големи хареми за утешение.

Страната се води мюсюлманска, обаче мултикултура отвсякъде – китайци, индийци, малайци и няк’ви неизвестни са омешани почти равномерно в столицата и ние въобще не привличахме вниманието.

Съответно на всяка крачка има храмове – будистки, хиндуистки и джамии.

На нас обаче малко ни бяха поомръзнали тия неща, пък и бяхме много уморени, та решихме да пропуснем следобедната жега ( и там ми се потяха очилата) и да обикаляме вечерта. Речено-сторено, оттеглихме се на хладно за няколко часа и надвечер се събрахме всички барабар с китайските ни посрещачи.

Естествено първо ядохме на корем. Добре че бяха китайците да ни съветват какво да поръчаме, кой знае какви боклуци щяхме да ядем иначе. Има много различни видове кухня в Далечния изток и поне половината от тях са непоносими за европейския вкус, та е добре да има някой местен да дава акъл кое какво е.

След това се пуснахме за загрявка на един пазар с размерите на Женския пазар в София, нищо работа, скромно местно пазарче тъй да се каже. Накупувахме разни плодове дето не ги знаем от коя страна се ядат и какво точно им се яде, може да сме изяли някоя кора или сърцевина погрешка, но всичко беше вкусно. МК изяви желание да яде череши, което докара квадратни очи на нашите домакини – черешите се оказаха внос от далечни земи и струваха цяло състояние по местния стандарт, нещо като 10-11$ килото. Прескочихме черешите в полза на местната флора и продължихме към следващия пазар.

Домакините невинно ни запитаха дали искаме да си купим часовници. Че що да не искаме, я да видим ква е тая работа, викаме ние. И ни заведоха, братя и сестри на улицата с часовниците и там си останахме 3-4 часа.

Представете си улица колкото Витошка от НДК до ЦУМ със сергии от двете страни и още два реда по средата, всичко фрашкано само и единствено с часовници. Отначало зяпахме с насмешка разни пластмасови джунджурии, обаче по-навътре работата взе да става дебела. Туй Patek Philippe, Rolex, Raymond Weil, Breguet, Franck Muller, Cartier и прочее присъстваха на всяка сергия със смешни цени. Ментета, ще речете вий, ама не е толкоз просто. Отдавна бяхме разбрали, че понятието „маркова стока” е само за ливадите, който още си мисли че Sony и Mercedes означава нещо в модерния свят, нека да се поразходи 2-3 дни из Хонг Конг и Банкок. В Шанхай и Гуанчжоу да не ходи, че ще трябва да се гръмне на място. Всички „маркови” дрешки, обувки, куфари, чанти, шапки, очила, маратонки и техника се произвеждат в Далечния изток, като нерядко самият производител пиратства поръчителя. Например с официална партида от 100 000 чифта маратонки Nice излизат още 100 000, пак Nice със сертификат, сериен номер и т.н. от същата фабрика. Ха познай кое е ментето. И това при положение, че печалбата е 200-300% там и 9-10 пъти на американските и европейските пазари (себестойност под 10$ за чифт, цена в магазин в Азия до 30$, по на запад – над 100$).

Сега представете си какво се случва при този агресивен пазар със стоки дето могат да струват 50 000 $ бройката, каквито са луксозните часовници. Много ясно – реплики отвсякъде. От прости имитации за 5-10$ парчето, през много сполучливи за по 50-100$ , та до идеални такива (понякога и по-качествени от оригинала) за 500-1000 $. За последните материалите и технологиите са истински – кожа, злато, качествена стомана и т.н. Какъв е извода от това – не зная, аз и преди не бих дал 50 000 $ за „марков” часовник (нито 5000, нито 500), обаче след като видях това чудо хептен не разбирам как луксозните стоки могат да означават стил и класа...

Ние разбира се тези промишления върху модерния маркетинг ги правихме на разбора, нея вечер направо се нахвърлихме на сергиите, друг път невидели и грабехме часовници с пълни шепи без угризения за съдбата на швейцарските внуци на мосю Патек. Нашите домакини дискретно се оттеглиха в едно кафене, защото те били идвали на тоя пазар само с такива като нас, иначе си ги пазаряли часовниците от Китай на 3 пъти по-ниски цени. Всъщност на местна почва някак си се заразява човек от тоя спортен дух на пазара и не е важно какво купува, ами оборот да става.

На наш’те бизнесмени К. и Б. им просветна, че това е идеалния подарък за важен бизнес-партньор в България. Менте-часовник, ко му плащаш, хем и партньора ще е доволен. По тази причина обиколиха всичките сергии и накрая се запряха на една от по-богатите като магарета на мост. Избираха, връщаха, пак избираха, пробваха, плюнчиха стъклата, огъваха каишките, въобще демонстрираха професионализъм с цел да шашардисат продавача. Той хич не се впечатли и ги наблюдаваше с жив интерес. По едно време нашите хора събраха 14 часовника и захванаха пазарлъка. Разбира се правилото за 30% си важеше и тук с една лека модификация. Винаги първата цена на продавача е изстрел във въздуха, поне 2 пъти повече отколкото иска всъщност, ей тъй за спорта пък и той е длъжен да провери. Купувача ведро му отвръща „Ти луд ли си бе”, цената пада главоломно и после почва борбата за 30-те процента. Нашия продавач започна смело от близо 1000 $ след което се укроти на около 750 $. И така към 2 часа – голям цирк – нашите хвърляха часовниците на масата и обикаляха други сергии, после се връщаха и му тикаха 300 $ в ръцете, оня ги отблъскваше и си събираше часовниците и кълнеше че са му загубили времето. После нашите почиваха и се включвах аз на помощ и така до безкрай. Накрая си стиснахме ръцете за към 450 $, което си беше ясно отначалото де. През тия два часа МК да не седи празна се бореше като лъв за един Franck Muller на съседната маса. Накрая каза на продавача, че мъжа и не и дава повече от 14 $ и гордо се окичи с лъскавата машинария, която в последствие предизвика немалко завист и брожения из адвокатската колегия (оказа се че оригиналът струва към 15 бона в долари и Стоичков има мъжкия вариант на същия модел). Препоръчвам тоя спорт на всеки турист в Азия, все едно си на казино, голям смях е да се пазариш като циганин за всяко нещо.

След като приключихме сагата с часовниците се запътихме към хотела да подреждаме плячката. Трябваше да я разхвърляме из багажите, защото освен 15 часовника на 4 човека имахме и 7-8 комплекта радиостанции които мъкнехме още от Сингапур (скромен принос на Б. в комуникациите на Североизточна България), абе бяхме като една група терористи с контрабандни наклонности.

Следва...

На другата сутрин едва отлепихме и понеже ни мързеше пообиколихме малко махалата, па се цопнахме в басейна на последния етаж на хотела. Други ценители на лукса горе нямаше, та можахме да плаваме по гемиджийската и по други начини, описани по-добре от Алеко.

Към обед трябваше наново да подреждаме плячката, защото спазихме процедурата за всички западни туристи в Малайзия – целият багаж се изсипва на леглото и се подрежда наново, като се внимава за кафяви пакетчета с неизвестен произход. После раниците се слагат отпред и циповете нервно се препипват на всеки 5 минути.

Нашите любезни домакини ни заведоха до KLIA (Kuala Lumpur International Airport), където си обещахме нови срещи и ги поканихме в България да видят що е то минус 10 градуса, сняг и чалга. Вече бяхме ветерани с Air Asia, бърже се настанихме в самолета и си отдъхнахме, когато той се отлепи от земята. Не ни хванаха с кафяви пакетчета, не ни пробутаха бял прах в раниците, с една дума – отървахме се.

По-късно се ядосвахме, че толкова бързо се прибрахме с Air Asia в Банкок – имаше влак Банкок – Куала Лумпур – Сингапур и обратно – 3-4 дни в едната посока през джунглата с вагон-ресторант, климатик и прочее колониални екстри тип Ориент Експрес. Поне за едната посока имахме време, но какво да се прави, организацията ни беше по-скоро импровизация та сигурно и други красоти сме изтървали.

Всичките ни страхове за несметните количества радиостанции и фалшименто часовници се оказаха напразни. В сравнение с куфарите, които бяха приготвили щерките-тинейджърки и на К. жена му в наше отсъствие сингапуро-малайзийската ни контрабанда беше жалка. Както казах откъм дрехи, обувки и прочее галантерия Тайланд е без конкуренция, оттам и прираста от 200% в обемите на куфарите ни.

Аз отделих един ден за да отида с щерките-тинейджърки на зоопарк. Особеното на зоопарка беше, че туристите се возят с автобуси, а тигрите, лъвовете, слоновете, жирафите, щраусите и прочее фауна си щъкат на рахат наоколо. В отделенията на хищниците автобусът влизаше през две врати (едната отваря само ако е затворена другата) и тук-таме под сянката въоръжени юнаци дремеха в джиповете си. Хищниците и те дремеха, защото беше след пладне и ги мързеше да ядат туристи. Видяхме и крокодили, делфинариум (той и морски лъвариум т.е. имаше и морски лъвове да правят делфинските мурафети) и папагали да карат колело по въженце. Други папагали си седяха ей тъй на до масичките в кафенето, маймуни се разхождаха на воля и т.н. Много интересно и както винаги жегата ни изпорти атракцията, дойде ни много бързо до гуша.

Друг половин ден пък загубихме с МК да дирим The Snake Farm или бившия Институт Пастьор в Банкок. Там се нагледахме на всякакви видове змии, малки, големи и още по-големи, коя от коя по-отровни и смъртоносни. Въпросната змийска ферма освен за туристическа атракция служи и за производството на противоотрови, серуми и тям подобни. За целта два пъти дневно доят змиите, т..е им събират отровата. Ние нямахме късмет да уцелим шоуто, но сигурно си заслужава да видиш бачкаторите как се борят с кралски кобри, сиамски кобри, малайзийски пепелянки, зелени такива и т.н. Институтът е с над 100-годишна история, подозирам основан от британските офицери след като са усетили несходство в характерите с местните влечуги.

Една вечер двамата с Б. се набутахме в китайски ресторант и си поръчахме оня Pepper Crab дето го ядохме в Джохор Бару. Беше също толкоз вкусен и ужасно скъп за местните стандарти – платихме с бирите по 25-30 $ на калпак, което никъде не ни се случи повече. Струваше си, пак ще повторим ако идем там.

Някъде по това време МК се предаде след двуседмична борба с тайландската кухня и с подвита опашка се завтече в KFC. Това пак добре, обаче накрая екскурзията и завърши безславно в McDonald’s който оттогава тя още повече недолюбва. Останалите си бяхме в ред, плюскахме по 5 пъти на ден и си разменяхме всяка вечер идеи за поръчки в ресторантите. Никой не се престраши да участва в ония ресторанти „Направи си сам”, но пък всеки ден ядяхме супа TomYum, както казва Чудомир по друг повод – чорбалясахме се до под мишниците.

Пак обикаляхме царски дворци, къде на стари, къде на съвременни представители на династията Рама. В един от тях с цел уважение към кралската особа ни накараха да си загърнем джонгалите (в смисъл краката) със саронги (разбирай покривки) от плътен дебел вълнен плат. Резиденцията я обиколихме, обаче станахме вир вода. Пак там гледахме тайландски народни песни и танци – занимание скучновато и безинтересно, пък и те не бяха много добре с хореографията, може да се каже че бяха пълни аматьори. Поне седяхме на сянка докато ги гледаме, това в Банкок винаги е кяр.

Видяхме също доста будистки храмове и Wat Pho – храмът с най-голямата в света статуя на легнал Буда – 46 метра дълъг и 15 метра висок, целия от чисто злато.Огромен е, полегнал е на една страна и е подпрял главата си с лакът. От всичките статуи на Буда, които видяхме този ми се стори най-земен, сигурно защото се беше изпънал. Също много харесвам и Смеещия се Буда – твърде доволен от живота дебелак, явно добре похапнал и подпийнал.

Една вечер решихме да видим как е нощния живот. Тръгнахме коч-компания – К., Б. и моя милост, обаче в последния момент МК се присламчи към нас, уж от изследователски интерес. Тя от самото начало разправяше как нямало проблем да ходя да опъвам тайландки, един вид модерно мислене, разкрепостена булка. Даже до последния момент викаше „Отивай с тях, ако искаш, забавлявай се”. Аз обаче съм човек женен, опитен и много добре мога да доловя металните нотки в гласа и освен това знам правилния отговор на „Ако искаш...”. Понякога си длъжен да искаш, понякога обратно - който има нужния икспириънс няма как да сбърка.

Та прикачи се тя за нас, метнахме се на едно такси и се натресохме баш в центъра на Patpong - както уместно е написал незнаен съставител на Wikipedia - Patpong is internationally known as a red light district at the heart of Bangkok's sex industry.

Беше среднощ и джумбата тъкмо започваше, отвсякъде кръчмите привличаха с оглушителна музика, огромни светещи реклами или просто оскъдно облечени тайландки, които дърпаха туристите за ръката и хм... за ръката към кръчмата. Атмосферата беше като в Сайгон по време на виетнамската война – хиляди бели мераклии (начичат ни farang) и десет пъти по толкова проститутки, джебчии, травестити, гейове, наркомани, сводници, таксиметрови шофьори, мотористи, наркодилъри и други представители на високоорганизираната материя.

Навред бяха монтирани огромни екрани, които излъчваха пряко или на запис английски мачове, всеки си беше уловил шише със Sing-Ha, животът беше лесен и красив и ний скочихме смело в един късък пълен с кръчми, хем на два етажа. Най-нахалния портиер ни набута в неговата кръчма, където джангъра беше още по-оглушителен и по средата имаше голям кръгъл подиум с множество колци по края, който се въртеше бавно. На всеки кол се мандахерцаше по една тайландка на около 15-18 години, като за улеснение на гражданите всяка носеше голям кръгъл номер на банския си костюм.

Проституцията в Тайланд е забранена със закон, така че системата на ммм...запознанства е автоматизирана и обезопасена. Питаш сервитьорката как е хавата с танцьорка номер 57 да речем. След малко номерът идва, разменяте някой лаф и отиваш на бара да платиш „глобата” (около 35$) задето и прекъсваш изпълнението на служебните задължения един вид. После като едни прясно влюбени птички хуквате към хотел (обикновено през улицата или даже на горния етаж). Там какво се случва не казваме, обаче след това като добър клиент оставяш примерно 15$ бакшиш и поживо-поздраво. Даже и да ви налазят ченгета с цел изнудване (не че искам да кажа нещо лошо за Кралката полиция), пред закона сте като два гълъба от големите, които току що са се запознали в кръчмата и са изпитали любов от пръв поглед. И без друго изнудването на туристи не е добре за бизнеса, та ченгетата си общуват директно с чорбаджиите на бара. Всички са доволни, всички печелят. Ако някой го влече този спорт, нека не забравя да използва презерватив, не случайно конгресът по СПИН въпросите беше в Банкок.

Ний пак безмалко да объркаме системата, защото един от нас вместо да пита за номер изпадна в захлас по сервитьорката, та я попита не може ли да плати „глобата” за нея, което предложение отначало леко я смути.. Местния мениджмънт обаче е гъвкав, веднага стигнаха до съгласие със супервайзъра. После обаче отхвърлихме офертата, нали МК беше с нас я ...

До кенефите в кръчмата се стигаше по едни вити стълби, а в мъжкия кенеф бяха наредени до стената десетина млади каки (а може би някои да са били и батковци), които предлагаха разни услуги на място.

Общо взето атмосферата беше предразполагаща, пък и средният турист по това време на нощта вече е мат пиян, та тия цветя с номерата заработваха нелошо. Както споменах по-горе обаче цялата тая вакханалия оставя един горчив вкус в устата, поне за задръстени източноевропейци като мен, хем тръгнали с жената на секс-туризъм.

Следва...

Всъщност МК твърди, че ако сега ми падне да ида в Банкок сам-самин ще забравя морализаторския тон и ще да плющя тайландки наляво и надясно и няма да посетя нито един дворец или музей на добрия крал Рама. Не знам, не знам, аз дворците и без туй ги видях вече...

Снимките не са ми голяма слабост, не съм майстор, но все пак съм пуснал по-горе трийсетина да се усети духа на Азия. Едната от щерките тинейджърки има страшно око и направи супер снимки, обаче сега ги нямам подръка. Все едно, в интернет има и по-хубави, търсете си.

Имахме вземане-даване и с Кралската полиция. На К. жена му си щъкала по улицата и по едно време един в кафява униформа я потупал по рамото. Много са страшни значи в тия фашистките дрехи, как ги търпят в тая жега не знам. Оказа се, че ченгето я следяло в тълпата, а един офицер го направлявал по радиостанцията от наблюдателния си пост върху близкия пешеходен надлез. Понеже навалицата по улиците е като в софийския автобус 88 даже и детективските хватки като следене на минувачите са невъзможни без eye in the sky. Качили се заедно на надлеза, където офицерът предявил на нашата дама щение за 1000 бата (към 40$) глоба по причина пушене на улицата. На улицата пушат всички, и други работи правят на улицата, та нашата храбра стюардеса казала на ченгетата да си гледат работата. Ония пък извадили един ферман във вид на акт, който тя трябвало да подпише. Тя отказала, под предлог, че хартията е гъсто изписана на тайландски и няма кой да и го преведе на английски. Основателното възражение хвърлило в размисъл представителите на силовото министерство, резултатът от който бил предложение да намалят глобата 10 пъти срещу удоволствието да я вземат в брой. Нашата кръжочничка-пушачка се съгласила за да и се махнат от главата, при което служителите на Негово величество Рама извадили калкулатор и тържествено изчислили колко прави 1000 делено на 10. Другите немахме такъв късмет, пушехме си навсякъде и никой не ни закачаше.

Аз лично пък бях свидетел на смешна случка с трафик-полицията. Както споменах, повечето трафик-полицаи ходят с маски на лицата и си служат със свирката непрекъснато през предвидливо направената дупка в маската. Един такъв съпикаса едно такси с очевидното намерение да свали пътника си на забранено за спиране място. Нашия човек наду свирката и размаха една светеща пръчка като ония бутафорни мечове на Дарт Вейдър от Доларамата. Таксито отмина и след 100 метра пак спря и от него слезе двойка туристи. Доблестния служител на реда не си остави магарето в калта, наду зверски свирката и хукна с отчаян спринт към таксито, размахвайки Меча на отмъщението. Като пристигна запъхтян на местопрестъплението натика ошашавените туристи обратно в таксито и го подгони с овчарски жестове към придошлия трафик. Туристите слязоха 20 метра по-надолу, където уж спирането е разрешено. И без друго половината време в трафика преминава в чакане, та докато стигнат до там минаха поне 5 минути.

Препоследния ден Б. се сети, че в Банкок трябвало да си шие костюм. Този бизнес е много разпространен, държат го само индийци и за 100$ и 24 часа ушиват колкото си искате модерен мъжки костюм по поръчка. И аз заповядах в качеството си на преводач. Наобиколиха ни индийците, наизвадиха списания, та превеждането ми се състоеше повече в това да посоча някоя цепка или ревер от снимките и да кажа „Муу”. Като уточнихме детайлите настана време за пазара. Индийците са я измислили тази наука и могат да бастисат с колкото си искат всеки търговец или клиент. Виждал съм ги как се пазарят с китайци из Хонг Конг и с тайландци из Бангкок – ние с нашите нещастни 30% и половин час пазарлък за една тениска им дишаме праха.

Извади чичото калкулатор, смята, сумтя, пръхтя и накрая рече – 180$. Аз стереотипно отговорих „It’s too much”.

“How much is not too much?” вика оня. Ха сега де, като искаме да платим 100$ сега какво да кажем, 20$ ли? Мънкахме, усуквахме, разправяхме за близки наши приятели дето си шиели от години костюмите на същата улица по 80$, чичото изтъкваше качествата на кашмира пред очевидно смотаните платове, избрани от несведущите ни хипотетични приятели, ние пък се отказахме от жилетката на костюма и претендирахме за 60% дискаунт и т.н. Накрая за наше облекчение докарахме пазара до стоте долара, които и без друго си бяха стандарт за бизнеса. Взеха му мярка на Б. (това става следобед), на другия ден в 10 сутринта имаше проба и по пладне костюмът беше готов. Не знам дали има същата екстра за дамите, но за тях пък си има търговски центрове.

Наближи краят на нашето азиатско приключение. По план останалите излетяха един ден по-рано за Дубай с цел да громят луксозните магазини там. Ние с МК останахме в Бангкок, защото нямахме визи за Дубай. Последния ден в Банкок го прекарахме в търсене на змийската ферма, за която писах по-горе.

Пак станахме посред нощ, събрахме си багажите (с по една-две чанти повече на човек, отколкото в началото) и хванахме такси за летището. Там дрямахме по седалките, после дрямахме в самолета за Дубай, после пък дрямахме няколко часа в транзитната зона на дубайското летище, докато се съберем с останалите пътешественици. Те ходили предния ден на сафари в пустинята, карали джипове Тойота и се пускали по дюните със сноуборд (или може би трябва да се каже сандборд). После яли дюнер в шатри насред пустинята и пищни арабки им играли кючек. Зяпали и важния седемзвезден хотел Бурж Ал Араб, ама само отдалече, плебса не го пускали там да пие кафе, ако и да е по 20-30 евро.

Срещнахме се във фри-шопа, жените издумкаха още по някоя стотачка за парфюми и хванахме самолета за Истанбул. Бяхме се заклели да не се връщаме в България с нашите куфарни превозвачи. Понеже с К. сме много добри по организацията, поръчахме транспорта последния ден по GSM-а. Познайте на кого – на нашите бусовладелци естествено. Те изглеждаха още по-смачкани отколкото на заминаване, нали бяха прекарали последните 20 дни в пътуване между БГ и Турция и висене по границата. Пак беше вечер, на шофьорът на буса пак му се спеше, пак висяхме по границата (този път не ни сурвакаха за транзитни визи) и към 5 сутринта, след 2 дни летища, самолети, часови зони и разбити родни пътища пристигнахме в града Варна. Всичките с кървавочервени очи, точно както започна цялата история.

Малко ни беше тъжно заради бляскавия Хонг Конг и лъскавия Сингапур и малайзийските ни посрещачи и гмежта на Банкок, та си обещахме някой път пак да повторим.

Като се понаспахме извиках верни другари, които закараха МК, мен и куфарите в града Добрич при щерката ни и любящата и баба. Щерката като ни видя и наду гайдата – горката за 3 седмици ни беше забравила, на тази възраст това е много време. Следващия път ще я вземем с нас...

К Р А Й

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119273580/2]Истанбулски динеядци[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119273842/5]Драконов ферибот - HK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119269872/4]Фут масаж, Виктория парк - HK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119270223/6]Фут масаж идиотен, Виктория парк - HK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119275677/12]Изглед от трамвая към Peak Tram (наклонът отразява наклона на мотрисата) - HK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119280465/8]Манастирът Po Lin – Lantau Island, HK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119283875/25]Седналият Буда – Lantau Island, HK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119283101/22]Sentosa Island – Singapore (на палмите им пораснали лампи) [/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119275837/13]Светлинно шоу на Sentosa Island – много тъпо, но е прожектирано с лазер върху стена от водни капки[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119280678/9]Градският часовник – Singapore[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119276909/20]Малайзийските ни посрещачи - KL[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119278587/28]Групата и посрещачите - KL[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119282351/18]Панелки – KL[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119275111/10]Kuala Lumpur[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119269184/0]Chao Praya River лайфстайл - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119269199/1]Една от резиденциите на един от династията Рама - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119270265/7]Тай фут масаж на Големия Пазар - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119281817/14]Рехав следобеден трафик - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119281982/15]Легналият Буда - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119282106/16]Пак той откъм краката - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119282721/19]Папагали - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119283901/24]Тигър - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119277316/21]Бонзай в резиденцията на Рама - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119278423/26]Тримата глупаци - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119284180/27]Tuc Tuc в действие - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119277809/23]Temple of the Dawn - BKK[/url]

[url=http://new.photos.yahoo.com/sikort1/album/576460762376973809/photo/294928804119276452/17]Off Road - Dubai[/url]